Бар и заведение Сънсет

Седях твърде дълго време пред лаптопа си.Осъзнах го чак ,когато усетих острата болка в главата си.Времето навън беше страхотно,каквото по принцип си беше в Бейкън Хилс по това време.Време беше да му се насладя,макар напоследък да съм в обтегнати отношения с всеки един в училище,пък и не само.Бях на квартира за неопределено време и това ме изнервяше още повече.Не ми ли стигаше историята със Скот и тази с Дерек.В последните няколко дни се разбирах единствено хазяйката на квартирата,която бях взел под наем за известно време,докато леля ми ми купи нещо,което да ми харесва.
Затворих капака на лаптопа и ентусиазирано излязох от малката квартика,врътнах ключа и заслизах по стълбите.Никога досега не ми се е налагало да вървя пеша,докато живеех с леля ми.Винаги ползвах нейната кола,но сега беше малко по различно.Вярно е,че нямах родители,но не беше нужно да ставам лигльо,нали?Далеч бях от тази мисъл.Бях дал поршето на леля си,която определено имаше много повече нужда от мен.Но нещата ще се наредят,усещах го с всяка една клетка на тялото си.Вълчият ми нюх никога не лъжеше. – засмях се сам на себе си.Сякаш бях върколак от толкова дълго време,че да знам всичко.Напротив,беше ми трудно да се справям сам понякога,но не исках да ставам кучка на Дерек.Знаех,че сега той е Алфата и трябва да съм с него,за да сме силни,но аз имах собствени цели и тепърва ми предстоеше изпълнението на плановете ми.
Вече почти не мислех за родителите си,не се сещах за тези двама ... в ума ми се въртяха всякакви обидни думи,но не заслужаваха омразата ми.Безразличието убива хората.Бяхаме изоставили,още когато съм бил на пет години.Какво съм имал тогава , освен тях двамата.Може би мечти за красиво детство и светло бъдеще,а какво остана от тази мечта на едно пет годишно дете?Нищо.Сега просто се давех в пепелта.Дали въобще се сещаха за мен?Връщайки се назад в миналото,дали си мислят,че малкото им момче вече е мъж?Тези мисли много ме натъжаваха,затова просто се абстрахирах от тях.Фокусирах внуманието си върху забързаното ежедневие на хората,които крачеха по улиците.Някой просто безгрижно си караха скейтове,ролери или просто колелета.Не познавах никой.Приближих се към баскетболното игрище,което се намираше до плажа.Там игареха няколко едри мъжаги,като повечето от тях бяха чернокожи.Не мисля,че аз съм точния човек за тяхната компания,затова просто отминах без да им казвам нищо.Просто поздравих,като кимнах с галва.Тръгнах към самия плаж.Сабух обувките си и усетих топлия плясък под краката си.Беше си доста горещо,затова на места пясъкът се беше „нажежил” доста от слънцето.Не можех да стоя повече от една или две секунди на едно място.Тръгнах на някъде,без определена дестинация.
Винаги съм бил такъв – разсеян,без никакво чувство за концентрация или ориентация.Но вече бях друг,твърде различен.Тялото ми сякаш бе чуждо,нямаше и помен от стария Джаксън.
Очите ми фиксираха една едрогърда госпожица,която току-шо излизаше от водата.Преглътнах бързо слюнката , която се бе събрала в устата ми,докато си стоеше все така отворена и извърнах погледа си настрани,защото усетих,че сигурно изглеждам подозрително.Не че бях някой психопат,но всъщност не знаех как изглеждам от страни.Засмях се на мислите си и тръгнах право напред,когато усетих,че се спъвам и падам бавно,забивайки лицето си в топлия пясък.Изправих се след секунда,като побързах да се извиня за разсеяността си на чаровната брюнетка,която случайно обезпокоих.
- Съжалявам,заклевам се,че не беше нарочно.Аз ... аз просто не ви видях. – казах,почесвайки се по тила,като усещах,че страните ми се зачервяват все повече и повече.Идеше ми просто да хукна и да не се връщам тук.Умирах от срам.
В следващия момент осъзнах,че това е не кой да е,а самата Алисън Арджент.Сетивата ми се изостриха и за миг настръхнах.Баща й беше ловец ... ловец на такива,като мен.И какво сега?Нямаше повод за паника,тя не знаеше за мен.